Не стигнах до Олимпиада като състезател, ще го направя като фотограф, твърди австралиецът
Австралиецът Дейвид Бел с прякор Бели (коремчето) се появи за първи път в България на световното първенство по ветроходство клас "470" за младежи и девойки в Бургас. 39-годишният австралиец беше една от най-ухажваните от домакините личности, защото неговите снимки разказват за надпреварата повече, отколкото всички репортажи и протоколи с резултати. Бел е официален фотограф на класната асоциация "470" и е навсякъде, където има силни състезания. Голямата му задача е да докаже, че този клас е един от най-атрактивните и трябва да бъде запазен в Олимпийските игри. Затова не жали сили, непрекъснато сменя лодките, от които снима по дистанцията, макар да го гледат често с укор, като капризно дете. Целта му е една - да е там, където се случват най-интересните неща.
Гъвкав като смок, когато е на вода
Когато видиш Дейвид Бел на сушата, първата ти мисъл е, че този понатежал веселяк с бронзов тен едва ли е от най-пъргавите хора. Той пие с наслада бира, непрекъснато се шегува шумно с всички наоколо и рови ненаситно нещо в лаптопа си. Когато стъпи на катер или яхта обаче се променя до неузнаваемост. Лицето му се озарява от някаква ловджийска възбуда, обективът започва да шари по целия хоризонт, а камерата щрака като картечница. Вълни, вятър, водни пръски върху апарата, друсане и клатене - това сякаш го няма около него. Бели става гъвкав като смок и сякаш е готов да докаже, че човек като него няма нищо общо със законите за гравитацията.
След няколко часа работа официалният фотограф на Международната ветроходна асоциация за клас "470" се лепва отново пред екрана и отсява най-доброто от стотиците заснети кадри. И само два или три пъти по физиономията му се явява усмивка на задоволство. Той е перфекционист, отдаден до болка на професията си. И обича това, което прави.
“Не мога да деля работата си с любовта”
"Бях женен два или три пъти, но жените не успяха да издържат на стила ми на живот, признава майсторът на обектива. - Любовта е безспорно важна, но толкова съм запален от това, което правя, че не мога да се раздвоявам. Дали го правя за пари ли? Познавам много добри хора, които работят за малко пари и са щастливи. Аз обаче не съм от тях. Все пак в края на деня трябва да се прибереш някъде, да ядеш, да пиеш нещо. Но парите не са най-важното. По-съществено е да намериш мястото, където ще ти предложат добра организация, за да се реализираш."
За жените в Австралия се разказва интересна история. Преди 25 години те бяха заплашили с национална стачка, ако не се осигури поне един уикенд в месеца без ветроходни регати, за да могат мъжете да окосят тревата. "Не помня, може би е имало такъв случай, коментира Бели. - При нас ветроходството е нещо като религия. Ние обаче сме хора, които непрекъснато се шегуват, затова може да е било и шега. Например наскоро имаше кампания за лечение на мъжките канцерогенни заболявания. Покрай нея всички австралийци ходеха с мустаци, аз също, въпреки че не ми отиват. Ние имаме много такива неща, които ни обединяват."
На 4 години сяда в първата си лодка
"Роден съм край океана (в Мелбърн) и всичко в детството ми е свързано с него, разказва ветроходният фотограф. - В първата си лодка седнах на 4 години, тя беше местен клас OBVC, нещо като "Оптимист". Чупеше се често от големите вълни и роднините ми я оправяха непрекъснато с подръчни средства, защото нямаше пари за нова. С нея изкарах до 8 годишна възраст. Когато станах на 10, мих стъкла на коли всеки уикенд, за да си купя "истинска" - 16 футова яхта, подобна на "Торнадо". После направихме екипаж с най-добрия ми приятел Крейг Олсе и участвахме на състезания, в които бяхме винаги последни. Карахме твърде екстремно дори за австралийци и лодката ни се разпадна. За нас обаче беше вълнуващо. Крейг стана голям състезател, ходи на Олимпийски игри. Аз подкарах сърф "Мистрал" (през 1985, 86, 87 г.), после и катамаран "Торнадо" (1996 - 2000 г.). Участвал съм в олимпийски квалификации и съм вземал квота за страната. Но бях все трети в отбора на Австралия и не ме пратиха да карам на Олимпиада. След като не успях да стигна дотам като състезател, реших да го направя като фотограф. И ще бъда в Пекин."
"Жените ви имат лица, пълни с живот"
Дейвид е живял доста време в САЩ, в Западна и Източна Европа, по всички континенти на планетата. И признава, че се чувства гражданин на света. Когато стане дума къде се чувства най-добре обаче е категоричен - в родната Австралия.
"Спал съм в 5-звездни хотели и в пластмасови колиби на световното в Пекин, спомня си той. - Навсякъде се старая да науча няколко местни думи, за да се почувствам по-близо до хората. Ето - "добър ден", "благодаря", "как сте" или "имате особено излъчване". У нас обаче ми е най-уютно. Там не ти трябва специална стая, къща, покрив. Не е проблем да преживееш и по плажовете. Ние сме гостоприемни хора, винаги готови да посрещнат всекиго. Особено пък блондинки, високи 1,80 м с ей такива…(жестът е познат навсякъде)."
Австралиецът хареса много България и не го крие. "Тук е много по-хубаво от далеч по-известни страни, в които съм бил, твърди Бели. - Хората са достъпни, контактни, с тях се разбираш леко и не гледат да спечелят от теб нещо на всяка цена. Бих казал, че у вас ми харесва повече, отколкото в Испания. Най-хубави обаче са жените ви. Имат одухотворени лица, пълни с живот, всяко има свое излъчване. Американките също са хубави, но някак еднакви. Като кукли Барби."
На въпроса дали можем да го оженим за нашенка, скитникът обаче се измъква с: "Не зная, това е въпрос на много тестове. Нямам толкова време. Но идеята не е лоша…"
“Обективите се ремонтират, тялото - не”
На въпроса не се ли страхува за тялото и техниката си в такива екстремни условия, Дейвид Бел отговаря доста философски. "Трябва да пазя тялото си. То ми трябва, за да успея. Другото - обективи, камери, техника - всичко се поправя и сменя. Важното е да хванеш мига, всеки миг е неповторим и изпуснеш ли го, не можеш да го догониш. Да, аз съм ловец на мигове, но в много динамична среда. Публикували са мои снимки в издания по цял свят, но аз харесвам само десетина. Много хора не разбират ветроходството. Преди се говореше, че е спорт само за богати. Не е така, доказват го олимпийските класове, доказва го и световното първенство в България. Шампионите - хърватите Симе Фантела и Игор Маренич, дори нямат клуб, който да се грижи за тях. В този спорт има изключително съчетание на цветове, водни пръски, вълни, небе, облаци, лодки, ветрила. Най-важното за мен обаче са хората.
Без тях всички снимки са еднакви. Лицата, техният израз, на фона на всичко изброено, прави истинската снимка. В олимпийските класове са истинските хора, тези, които много работят, много се готвят, трябват години, за да станеш добър. Готини хора. Каниха ме да снимам Купата на Америка. Атрактивно е, но там става някакъв показен цирк. Всичко е комерсиално, като във футбола. Не че състезанието е лошо, бих отишъл друг път, но тук съм по-близо до хората. Сега участвам в промоцията на клас "470", чиято цел е да бъде запазен в олимпийското семейство. И съм отдаден изцяло на тази идея. За да направиш истинка снимка обаче трябва да познаваш спорта, регламента му и да знаеш къде какво може да се случи."
Тайните на плаващия куфар
Бели не се разделя никога с изтъркания си пластмасов куфар. Твърди, че е плаващ и това е спасило неведнъж техниката му. Оказва се обаче, че този "амбалаж" има и други подвизи.
"В нашата работа има доста опасни моменти, твърди Дейвид. - Веднъж на регатата Сидни - Хобърт лодката ни се счупи и започна да потъва. Видях, че момчето до мен явно не може да плува. "Дръж се за куфара", му казах и плувах край него, докато ни извадиха. Спасявал съм поне 5-6 удавници, куфарът е помогнал на половината от тях. Аз обичам да помагам на хората във водата, тя е моята естествена среда. Може би защото винаги съм обичал да плувам."
И накрая търсим от Бели рецепта, която да дръпне към успеха и българските ветроходци. "Не трябва да спират, само с много регати могат да минат напред, отсича той. - Ако не си вдъхновен от това, което правиш, няма начин да успееш."
|